| от Марко Ганчев Прохожда чедото, прохожда И тръпка сладостна пробожда Сърцето майчино, че вече човек е нейното човече. И мисли тя, че го повежда с ръка към своята надежда. Не знае, че го е създала за близост не, а за раздяла. Додето майката усети, изтръгва й го от ръцете безмилостният господар на всички царства цар Буквар. Остава майката сама с играчките му у дома. Погалва някоя играчка и ето ти играчка-плачка. Прописва чедото, прописва. Вълна на нова радост плисва и първа дума пишат двама, и то се знае, тя е “мама”. Когато мама е сама, ще праща чедото писма… Не знае тя, че рядко пише синът зает с дела по-висши. Додето майката усети, изтръгват й го от ръцете казарма, работа, жени… А пък жените са едни… Сама при старите му книги остава мама и реди ги. Поплакват заедно с буквара и после всеки се затваря. От ден на ден разбира мама, че има син, но и че няма. Разбира тя,че го е създала за близост не, а за раздяла. И вече не до рожба близка да бъде близо мама иска. Обратното желае само: синът да не извика “мамо”. Да не извика “мамо, мамо” синът в нещастие голямо. И щом не сеща се за мама, то значи, че опасност няма И че светът добре го среща, затуй за мама се не сеща. И мама в стаята тогава ръка на себе си подава, поема я и се повежда сама към своята надежда | |||||
Публикации
